Днес ме трогна едно детенце,което беше влязло в Супермаркета и оглеждаше хилядите лакомства,които бяха отрупали витрините,а в ръчичката си стискаше стотинки.Аз го попитах каакво иска да си купи,а то ми показа 30 стотинките и ме попита какво може да си купи с тях.Аз му казах,че може да си купи вафла за тези пари,а то така въздъхна гледайки накакви шоколадови дражета,които струват повече пари.Аз естествено му дадох още парички,за да си купи дражета и още нещо.То плахо ги взе,но личицето му грейна.Знам,че семейството му е бедно и не винаги могат да си позволят лакомства,които искат.
По път завкъщи се замислих за това колко бедни хорица има днес и в същото време колко много богати,които не им пука,че когато те се тъпчат с разни лакомства в същото време други ядат само хляб.Спомних си за едно стихотворение,което е много старо,но аз съм си го записала някъде,което намерих и реших да го напиша в блога.Ще започна с поговорката "Ситият не вярва на гладния."
АЛИ
Ти знаеш,чувал си за Цариград,че с мраморни сараи е богат,че има позлатени минарета,площади чудни,лъскави павета,ала едва ли знаеш за Али-
от калните,далечни махали,
че спи под вехта шатра разкривена
покрай брега на барата зелена,
че ходи босичко това дете
и носи най-окъсано палте.
Къде,къде ли е сега Али?
Пред светнала витрина е поспрял.Вали.
По черната косица дъжд се сцежда,
той все мълчи и плахо се оглежда.
Изтрива мокрото стъкло,стои
и с пръстчета бонбоните брои.
Но ей изскача смръщен продавача
и надалече го прогонва в здрача.
А на момчето тъй му се яде,
но няма,няма кой да му даде.
поздравявам те с постъпката,която си направила!!!:)
Добре дошла сред нас!
05.11.2009 23:44